Чувам те. Гласът ти е нисък, бавен и леко провлачен. Напомня ми на за онази тиха меланхолия на живота, която вятъра довява през времето. За същите пориви и чувства, които момче и момиче от ония древни времена са изпитвали седейки на същата тази пейка. Дали пък в това не се крие смисъла на вечния живот?

Нашите гласове и нещата които те изричат. Думите, начина по който са изказани, самите идеи, които се съдържат в тях... Ето че те са същите, както преди стотици години. Те ли живеят чрез нас или ние чрез тях? Може би ние сме просто носители на една нежна и красива информация, която бележи вечния стремеж на търсене, на откриване, на еуфория, на страдание - на живот.

Обичам да те слушам. Харесвам гласа ти. Дали това е причината да изпитвам удоволствие да слушам казаното от теб и дали бих слушала някой друг със същия интерес? Имам чувството, че каквато и да кажеш аз ще го изслушам с цялото внимание на което съм способна, просто защото го казваш ти.

Представям си гласа ти. Много странно, глагола "представям си" се използва за зрителните, а не слуховите възприятия на човека. Защо няма подходяща дума, която адекватно да описва способността ни да си представяме т. е. да чуваме в съзнанието си нечии глас? Защото това са думите... една простичка обвивка измислена от нас - хората, която е съвсем естествено да не посреща многозначията и пълнотата на дадените ни от Бог усещания.

Говори ми. Обожавам да наблюдавам гласа ти. Казвала ли съм ти колко различен изглежда гласа ти? Различен от на другите... Не съм? (Зная обещах да говоря само за слушането, но когато говоря за теб ми е толкова трудно да разделям моите сетива.) Иска ми се да ти кажа как виждам гласът ти. Той има мастилено син цвят подобен на индиго. Мога да го докосна с ръка, прилича на цветно фолио. Пръстите ми се плъзгат по него, гладък е и се огъва. Господи, какво правиш? Всъщност аз го направих нали? Не усетих как се порязах, усетих само леката изтръпваща болка, която последва. Ти се усмихваш и устата ти захапва пръста ми - кръвоспиращо, сърцераздирателно и нежно...болиш ме.

... и пак гласа ти ме връща в реалността. Излиза от дълбоко с придихание, ето защо не можеш да дишаш повърхностно. Не че не си знаел, а просто не си се замислял, нали?

Чувам те. Думите ти летят към мен, като въздушна целувка. Спират се върху моите устни и чакат, да ги приема. Аз ги целувам и ти отговарям изпращайки моите думи към теб. Ти отронваш нещо нетърпеливо... и те се срещат... по средата. И се вкопчват с дългочакан копнеж. И твоите думи това съм аз и моите думи това си ти. И ние чуваме плътта си и виждаме нашите гласове... как правят любов пред очите ни. Ние сме зрителите на контакта на собствените си усещания. На въздействието, което те взаимно си оказват и влиянието им върху нас.

Не преставай никога да ми говориш, дори когато не изричаш нищо, аз ще те слушам, защото и в мълчанието ти ще има послание.

Не всеки, който ти казва че те слуша го прави, малко от тези, който те слушат, те чуват и едва ли някой, който те чува те разбира... Аз мога това...аз мога това, което другите не могат! Аз мога, азмога, АЗ ИСКАМ ДА МОГА!...

Чувам те. Без да те слушам. Разбирам те, нали това са моите думи... дори сега, когато те няма...

Източник