Есен, приятелко, от кога те чакам. Разпусни огнени коси, нека танцуваме. Развей полите от охра и оранж.
Древен дух, събуден от недрата на сърцето ми, нашепва легенди за отминало бъдеще. Прокарвам пръсти по килимите от пръснати мечти. Ноти и думи се вихрят наоколо.
Обичам слънцето да докосва, бекрайно нежно. Ветровете да подхващат шала ми, а около мен да валят целунати от злато усмивки. Очи от шоколад, до прелест чувствени.



Обичам те. Обичам вкуса на шоколад с първото кафе, обичам като малка пчеличка да кръстосвам града, потънала в задачи, обичам да се свивам до теб уморена, а ти да ме обгръщаш с разкош от лъчи.
Виждам те понякога да стъпваш боса в тревата. А друг път яхнала див вихър препускаш, напълно свободна. Харесвам цветята в косите ти и звънтящите гривни от пурпур.
Цялата нежност на света си събрала, скитница и любима. Майка и своенравна богиня.



Сгушена в листата, аз ще го чакам. Ще му разказвам приказки, навярно. А когато притвори очи ще го притисна в себе си, за да попия аромата на сънищата му.
Как искам да се слея с природата. Да те напрегръщам и да се смея докато не заболи.
Ще си издълбаем тиквен фенер и ще се маскираме на себе си. И една безумно дълга нощ, аз ще съм пламенно искрена, а той-той ще ме обгърне с ръце и ще изтрие всичко останало. Проблемите ще избягат уплашени от тихото му ръмжане, мислите ми ще се разтворят във виното, дори листата няма да съществуват в света в които има "нас".
Като есен, завръщам се, уморена и леко раздърпана. Ще се свия до теб, много тихо, сякаш никога не съм си тръгвала...
Бях на много места и се огледах в езера от чужди сълзи и мечти, но в сърцето си винаги пазех мечтата за твоето: "Върна се!"